Минималната месечна заплата в България е 710 лв., което отразява минималната работна заплата за работа на пълен работен ден – 8 часа дневно или 40 часа седмично.

Освен това има различен минимален осигурителен доход в зависимост от длъжността на служителя и икономическата дейност на работодателя, въз основа на която се плащат социалните и здравните вноски. Например при мениджърите в различни браншове минималният месечен осигурителен доход варира между 710 лв. и 1589 лв.

Максималният осигурителен доход в България е3 400 лв.Съответно при месечна заплата над 3 400 лв. се дължи само данък върху доходите на физическите лица (10%) за частта, надвишаваща максималния осигурителен доход.

Фонд „Трудови злополуки и професионални болести”покрива случаи на инвалидност, смърт, временна неработоспособност и временно намалена работоспособност поради трудова злополука или професионална болест. Процентът на покритие варира от 0,4 до 1,1% в зависимост от икономическата дейност на работодателя. Най-нисък е в административната сфера, а най-висок в строителството и тежката промишленост;

Здравното осигуряване в България бива задължително и допълнително. Здравните осигуровки на работниците и служителите по трудов договор се заплащат от работодателя и за ^3-та категория труд се разделят на 4,8% за работодателя и 3,2% за работника.

Самоосигуряващите се лица сами заплащат здравните осигуровки. Безработните в България трябва да плащат минимум 24,40 лв. на месец.

Българската система за социално осигуряване обхваща общо заболяване, трудови злополуки, професионална болест, майчинство, безработица, остаряване и смърт. Всяко лице, което работи в България, подлежи на социално осигуряване в страната.

В тази връзка работодателят в качеството си на осигурител е длъжен ежемесечно да удържа и плаща осигурителни и здравноосигурителни вноски на своите служители. Вноските за социално и здравно осигуряване се дължат върху общото брутно възнаграждение на всеки служител в рамките на минималните и максималните осигурителни доходи, както е обяснено в горния параграф.

Българското трудово законодателство разделя служителите на три категориив зависимост от естеството на тяхната работа и специфичните им условия на труд, а именно първа, втора и трета категория труд. Министерският съвет определя кой вид работа към коя категория принадлежи. Най-разпространената категория е третата категория труд, която осигурява най-стандартни и благоприятни условия на труд.

Условията при първа и втора категория труд спадат към вредни или отразяващи се неблагоприятно за физическото и психическото състояние на служителите. Работниците, които извършват тези категории труд се ползват с намалено работно време и социалноосигурителни права (като право на ранно пенсиониране).

В България служителят не е длъжен да работи извънредно (освен ако не е уговорено друго). Извънредното работно време трябва да се извършва извън редовното работно време (например преди началото/след края на работния ден, по време на обедната почивка). Инструкцията за извънреден труд се извършва писмено от работодателя.

• в рамките на една календарна година извънреден труд не може да надвишава 150 часа
• в рамките на един месец не може да надвишава 30 часа дневен труд или 20 часа нощен труд
• в рамките на една работна седмица не може да надвишава 6 часа дневен и 4 часа нощен труд
• в рамките на един работен месец не може да надвишава 30 часа дневен и 20 часа нощен труд
• с колективен трудов договор може да се договори по-голяма продължителност на извънредния труд, но не повече от 300 часа за една календарна година

Забранено е компенсирането на извънредния труд с почивки. Плащането трябва да бъде както следва:

• 50 % над стандартната трудова ставка за работа в работни дни;
• 75 % над стандартната ставка за работа в почивни дни;
• 100 % над стандартната ставка за работав дни на официални празници;
• 50 %от горната част на стандартната ставка за работа в работно време, изчислена на седмична или по-продължителна база.

Трудовият договор се сключва въз основа на разпоредбите от Закона на труда, а гражданските договори се уреждат според Закона за задълженията и договорите. Трудовият договор се сключва в писмена форма между служител и работодател.

При граждански договор Възложителят възлага изпълнението на конкретна задача на Изпълнителя и се очаква точен срок за изпълнение, за да се видят постигнатите резултати. Изпълнителят не се ползва от право на напускане, обезщетения, защита при прекратяване на съвместни отношения и други. Трудовият договор подлежи на регистрация пред местните данъчни власти, а гражданският – не.

При граждански договор Изпълнителят е длъжен да уведоми Възложителя дали е самоосигуряващо се лице и дали получава възнаграждение на друго основание. На това основание Възложителят е длъжен да удържа и внася осигурителни вноски (без вноските за фонд „Трудови злополуки и професионални болести” и „Общи (непрофесионални) болести и майчинство”) в следните случаи:

• Ако дължимата сума след приспадане на нормативно признатите разходи-25%по ЗДДФЛ чл. 29 ал. 1 т. 3 за самостоятелно заети – е над минималната работна заплата за България през съответния период
• Когато изпълнителят е застрахован на друго основание през същия период

За пенсионери, сключили граждански договор, се удържат само здравни осигуровки, но има опция да се осигуряват и за фонд „Пенсии“. Осигурителните вноски за изпълнителите, които работят без трудово правоотношение, се внасят от възложителя не по-късно от 10-то число на месеца, следващ месеца, за който са дължими. Ако лицето е самоосигуряващо се лице, възложителят няма задължение да удържа и внася осигурителни вноски – те са изцяло за сметка на изпълнителя – получател на дохода.

За разлика от трудовия договор, самостоятелно заетото лице има право да избере да заплати или не „Общо (непрофесионално) заболяване и майчинство”. В същото време те нямат право да се осигуряват във фонд за безработица на Държавното обществено осигуряване и нямат право да се възползват от тази помощ при необходимост.